Make your own free website on Tripod.com
ДОМЪТ ЗА ИНВАЛИДИ

    Не те познавам. Седиш смирено край леглото си, а погледът ти плува в нищото- празен, самотен, невинен по детски. Наоколо  коледната украса и надписи висят унило по стените без да създават никакво чувство, никакво усещане за празник. Дори и днес животът ти не се различава по нищо от вчера, онзи ден, дните ти преди пет години в тази сграда- той е все така монотонен и скучен. Всъщност, едва ли тук някога е имало истински празник, на който да се веселиш и да чувстваш как сърцето ти тупти буйно и свободно в парещи като огън желания.
    С какво ли си заслужил такъв суров свят около себе си? Може би отговорът се крие някъде в тайнственото минало или небесното ти бъдеще? Кой ли би могъл да каже? Или пък изкупваш своя или нечия друга вина? Не, толкова хора на тази земя са грешници и носят в себе си вина, и не живеят с твоите мъчения. Напротив, много от тях са щастливи!
    Питам се: нима другите хора, извън тези сиви мрачни стени са с някакви привилегии, нима на нас ни е позволено да получаваме повече, да имаме повече? Какво сме направили ние, че сме по- облагодетелствани от теб? Не би ли могъл да сториш нещо?
    Мрачно и студено е тук. Свил си се, доколкото тялото ти позволява. Господи, тази коварна болест така ти е отнела жизнеността и те е състарила. Сякаш някакъв зъл дух се е вселил в теб и те е преобразил без милост- и мислите, и образът ти. Сега ти целият излъчваш страх и несигурност от самотата и робството си. Единственият постоянен спътник в живота ти е количката. Тя е тази, която ти помага да видиш света навън, макар и да неможеш да почувстваш цялата сила, цялата красота, която той излъчва.
    Някъде по земята ставаха големи събития и се правеха революции, хората живееха пълноценно, случваха се интересни, макар и невинаги приятни неща, а ти можеш да се докоснеш до тяхната същност само чрез вестниците и телевизията. Някъде хората се бореха за пари, за власт, за сила, а ти нямаш дори свобода! Какво ли не би дал и ти да бъдеш като останалите? Да обичаш и да бъдеш обичан, да изпитваш красиви чувства, защото, Господи, и ти си човешко същество! Естествено, пак щеше да имаш трудности- такива, каквито тук нямаш, но поне щеше да си свободен, независим. А тук, тук всеки ден общуваш с едни и същи хора. Умората от безделието и отчаянието те унищожават постепенно и ти забелязваш с мъка това, но си безсилен.
    Бих искала да ти кажа нещо, но какво ли? Да ти говоря за своя живот, за своето щастие? Бих се чувствала виновна...
    За миг потъвам в мислите си. Поглеждам през призмата на собственото си съществуване и чак сега осъзнавам колко много съм получила. Нима аз някога съм изпитвала болка или нещо, за което истински да се тревожа? А на теб ти е отнето много, толкова много.Кой си е позволил да го направи и колко ли още хора по света живеят като теб?
    Изведнъж една английска песен от радиото нарушава тишината, изпълнила пространството между нас. " Ако Бог беше един от нас, какво щеше да го попиташ? " - звучат бавно думите от нея. Тъжният ти поглед се обръща навън, към снега и мъглата покрили тежко земята. Забелязвам, че искаш да отговориш на тези думи, напрягаш сили да изречеш нещо, но в миг сълзите бликват като порой от очите ти.
    Как да ти помогна? Мога единсвено да ти поднеса съчувствие и да ти вдъхна кураж за по- добри дни. Зная, че макар и да не вярваш силно в нещо, все пак душата ти пази късче надежда. Тя е тази, с която всяка вечер заспиваш и с която прекарваш толкова безсънни нощи. Пази я, пази и съкровените си мечти. Вярно, само с мечти не се живее, но повярвай- трябва търпение и огромно желание навсякъде, защото пътят към мечтите е наистина труден. Не се отказвай, няма нищо невъзможно на този свят! Дори и аз понякога се обезкуражавам, но мисълта за хубавото, макар и далечно ме подтиква да продължа отново.
    Изтрий смело сълзите от лицето си и погледни напред- към светлината, тя е и твоя!

 Николета Пламенова Георгиева