Не те познавам. Седиш смирено край леглото си, а
погледът ти плува в нищото- празен, самотен, невинен по детски. Наоколо
коледната украса и надписи висят унило по стените без да създават никакво
чувство, никакво усещане за празник. Дори и днес животът ти не се различава
по нищо от вчера, онзи ден, дните ти преди пет години в тази сграда- той
е все така монотонен и скучен. Всъщност, едва ли тук някога е имало истински
празник, на който да се веселиш и да чувстваш как сърцето ти тупти буйно
и свободно в парещи като огън желания.
С какво ли си заслужил такъв суров свят около себе
си? Може би отговорът се крие някъде в тайнственото минало или небесното
ти бъдеще? Кой ли би могъл да каже? Или пък изкупваш своя или нечия друга
вина? Не, толкова хора на тази земя са грешници и носят в себе си вина,
и не живеят с твоите мъчения. Напротив, много от тях са щастливи!
Питам се: нима другите хора, извън тези сиви мрачни
стени са с някакви привилегии, нима на нас ни е позволено да получаваме
повече, да имаме повече? Какво сме направили ние, че сме по- облагодетелствани
от теб? Не би ли могъл да сториш нещо?
Мрачно и студено е тук. Свил си се, доколкото тялото
ти позволява. Господи, тази коварна болест така ти е отнела жизнеността
и те е състарила. Сякаш някакъв зъл дух се е вселил в теб и те е преобразил
без милост- и мислите, и образът ти. Сега ти целият излъчваш страх и несигурност
от самотата и робството си. Единственият постоянен спътник в живота ти
е количката. Тя е тази, която ти помага да видиш света навън, макар и да
неможеш да почувстваш цялата сила, цялата красота, която той излъчва.
Някъде по земята ставаха големи събития и се правеха
революции, хората живееха пълноценно, случваха се интересни, макар и невинаги
приятни неща, а ти можеш да се докоснеш до тяхната същност само чрез вестниците
и телевизията. Някъде хората се бореха за пари, за власт, за сила, а ти
нямаш дори свобода! Какво ли не би дал и ти да бъдеш като останалите? Да
обичаш и да бъдеш обичан, да изпитваш красиви чувства, защото, Господи,
и ти си човешко същество! Естествено, пак щеше да имаш трудности- такива,
каквито тук нямаш, но поне щеше да си свободен, независим. А тук, тук всеки
ден общуваш с едни и същи хора. Умората от безделието и отчаянието те унищожават
постепенно и ти забелязваш с мъка това, но си безсилен.
Бих искала да ти кажа нещо, но какво ли? Да ти говоря
за своя живот, за своето щастие? Бих се чувствала виновна...
За миг потъвам в мислите си. Поглеждам през призмата
на собственото си съществуване и чак сега осъзнавам колко много съм получила.
Нима аз някога съм изпитвала болка или нещо, за което истински да се тревожа?
А на теб ти е отнето много, толкова много.Кой си е позволил да го направи
и колко ли още хора по света живеят като теб?
Изведнъж една английска песен от радиото нарушава
тишината, изпълнила пространството между нас. " Ако Бог беше един от нас,
какво щеше да го попиташ? " - звучат бавно думите от нея. Тъжният ти поглед
се обръща навън, към снега и мъглата покрили тежко земята. Забелязвам,
че искаш да отговориш на тези думи, напрягаш сили да изречеш нещо, но в
миг сълзите бликват като порой от очите ти.
Как да ти помогна? Мога единсвено да ти поднеса
съчувствие и да ти вдъхна кураж за по- добри дни. Зная, че макар и да не
вярваш силно в нещо, все пак душата ти пази късче надежда. Тя е тази, с
която всяка вечер заспиваш и с която прекарваш толкова безсънни нощи. Пази
я, пази и съкровените си мечти. Вярно, само с мечти не се живее, но повярвай-
трябва търпение и огромно желание навсякъде, защото пътят към мечтите е
наистина труден. Не се отказвай, няма нищо невъзможно на този свят! Дори
и аз понякога се обезкуражавам, но мисълта за хубавото, макар и далечно
ме подтиква да продължа отново.
Изтрий смело сълзите от лицето си и погледни напред-
към светлината, тя е и твоя!